Здравей, аз съм Лили Георгиева, серифициран консултант по кариерна промяна и личен брандинг с над 3000 часа опит, автор, лектор, обучител, обединител на общност, и провокирам хората да преразгледат представите си за професионалното си развитие и за тях самите като личности и професионалисти. Помагам им да правят осъзнати кариерни избори, в унисон с тяхната същност и начин на живот – от любов към себе си, както и развиват личния си бранд, така че да стигат до онези компании или клиенти, на които могат да бъдат най-полезни.
Създадох рубриката „Моята гордост“ през есента на 2016-а: с цел да ти представя тези, с които се гордея най-много – моите клиенти, дамите (и някои господа), които постигат промени вътре в тях, а след това и отвън, както в кариерен, така и в личен план, защото те вървят ръка за ръка.
С годините рубриката запази фокуса си, но промени името си на #SheDares: гостенките продължиха да разказват за своята вътрешна и външна промяна, в професионален и личностен план, в рубриката с лични истории . Споделят и страшните моменти, и тези, които ги изпълват с гордост, и трудностите, и усмивките, защото завръщането към радостта от нашата работа и удовлетворението от нея е път, по който дръзваме да вървим, устремени!
Първата гостенка в рубриката беше Ваня Емилова, в края на 2016-а и днес, в средата на 2023-а тя се завръща отново, за да доразкаже историята си за това как от дългогодишен журналист се превърна в детски психолог и психомоторен терапевт.
Припомни си стария й разказ или директно скролни надолу към новия, за да видиш как се промени тя самата в тези осем години, както и нейното дело. Вдъхновяваща е! 🙂
ЧАСТ 1 (ОКТОМВРИ 2016 Г.)
НЕЩО КАТО УВОД
Дълго време сутрин ставах със скоростта на светлината, отивах на работа с най-бързия превоз, прибирах се от нисък старт, готвех за преди малко, домакинствах за след малко, учех с децата, защото „гимназия-колеж-университет” е схема абсолютно задължителна.
Накрая всички тичахме да лягаме, че утре пак…
Преди това прилежно залягах в хуманитарната гимназия, за да ме приемат мечтаната „История” и „Журналистика”. Прилежно специализирах „Печат”, за да работя в любимия си вестник „Труд”. Поработих и в телевизия, за да имам предизвикателство все пак, нали.
Бях си намерила и любим човек и ни се бяха родили обожавани деца.
Имаше обаче нещо, което не беше наред.
Какво, по дяволите, не ми беше наред?
Една сутрин децата ми помогнаха: „Мамо, кога ще спрем да се състезаваме? Кога ще играем? Кога?”
„Днес”, казах. Нима имах избор? От онова „днес” се родиха първите страници на книгата за деца, която написах, и която се опитва да отговори на разни въпроси, с които си блъсках главата. И с които децата ми си блъскаха главите.
ЗАЩО МЕ ПОТЪРСИ
– Написването на детския роман се оказа най-лесната работа от целия алгоритъм „търся отговори – получавам – пиша – а сега да ви споделя грешките си и да се посмеем на мой гръб /т.е да издам книгата/”. Цяла година удрях на камък с издателите. Казваха ми, че това, което предлагам, е непосилно скъпо издание, защото е пълноцветно и с много илюстрации /Бях намерила художник, който вече завършваше илюстрациите/. Или директно ме отрязваха: „Български автор не може да пробие при положение, че има толкова много чужди прекрасни произведения за деца”. Или: „Коя си ти и кой се интересува от това, което си написала”? Получавах тези отговори без нито един издател да поиска да прочете какво съм написала. Няма да говоря за схемата „Плати си и ще ти издам каквото пожелаеш”.
След като опитах всичко, за което се сетих, за да стигна до поне един човек, който би желал да прочете какво съм написала, в някакъв момент се запитах дали не греша в начина, по който представям книгата или себе си. Затова и се обърнах към теб.
КАКВО СЕ ПРОМЕНИ В ТЕБ ПО ВРЕМЕ НА РАБОТАТА НИ
– Истината е, че нещата около книгата ми се случиха без да променям нищо в концепцията си за представяне, и точно както романтично си бях представяла, че се случват нещата с издаването на книги. Атанас Йончев от издателство „Рива” ме изслуша, каза, че идеята му харесва и че иска да я прочете. „Аз ще издам тази книга” беше изречението, което ме разтрепери и разплака.
И тук дойде ролята ти, Лили – ти ми помогна да разбера какво е „личен брандинг” и как човек може да позиционира името си по най-добрия начин и да развива това, в което е най-силен. Всъщност, не се наложи да правя кой знае какво, освен да бъда себе си и да разказвам историята си, както и да вярвам, че ще се намери кой да я оцени.
А в потвърждение на моята „суперсила” /израз на децата ми/ да разказвам истории, бях поканена да правя семинари за култура в „Елинор’с хаус” /която посетих пак по покана на Лили/, семинари, посветени на великите жени, оставили незабравими следи в историческата културна памет през вековете. И знаете ли, получава ми се нелошо. 🙂
КАКВО БИ ПОСЪВЕТВАЛА ДРУГИТЕ С ПОДОБНО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
– Единственият съвет, който мога да дам, е: „Мечтайте, играйте, опитвайте”, защото скоро децата ви или собствената ви съвест, ще ви притиснат до стената, и тогава вече няма да има мърдане! Е, все пак търсете отговори за правилните стъпки в посока на реализацията на идеите си.
КАКЪВ Е ФОКУСЪТ ТИ В МОМЕНТА
– Премиерата на книгата ми. 🙂 Казва се „Маслекют на горния етаж“.
КАКВО Е ‘МАСЛЕКЮТ’
– Най-близкият синоним на измислената дума „маслекют” е „цунами”. Думата е символ на стихиите, които властват на Горния етаж – детският ум. Тя е измислена именно защото описва неща, които не могат да бъдат описани с никоя друга дума. Порастващите деца имат много неизказани страхове, мисли и въпроси, които не им дават мира. И заради тях на Горния етаж е постоянен „маслекют”. Думата символизира и чудесата, мечтите и невероятните приключения, които се случват в живота на главните героини Ума и Йола.
ЗА КАКВО СТАВА ДУМА В КНИГАТА
– „Маслекют” е история три в едно. Освен че отговаря различно на важни въпроси, тя е и история за пътешествия до непознати места, както и средство за разбутване на Горния етаж. Двете момиченца, на 7 и 9 години, започват да водят активен „нощен живот” без знанието на своята майка. Всяка вечер, след като си легнат и я оставят да спи в тъмната стая, двете се отправят към светлините на новото и непознатото, където ги чакат лилавият охлюв – Тартора и неговата банда невероятни животни Разумници – червеният плужек, отровно жълтата жаба, розовият делфин, котката Сфинкс… Всяко приказно животно отвежда момичетата на различно, реално съществуващо място по света, където Ума и Йола преживяват неща, за които можем само да им завиждаме /Да, не е грешно да завиждаш, случва се/.
Двете момичета изкачват планината Олимп и се срещат с кърмачката на Зевс – козата Амалтея, скачат с парашут в приказното розово езеро Хилиър в Австралия, търсят диаманти в Ботсвана, загубват се в лабиринт от лалета в градините Кукенхоф, Холандия, дялкат китова мас в Аляска, летят с пеперудите монарх в Мексико и т.н. По време на пътешествията им има много трудности и много страх. Защото всеки ужас е крачка, а всяка цицина – съкровище, както мъдро ги учи Тартора. По прашните пътища на приключенията, те научават отговори на въпроси, които не им дават мира. Ето някои от тях: Как се лекува страх? Как се повишава самочувствие и се прогонва срама? Ако човек е нахранен, облечен и изкъпан, значи ли, че всичко в душата му е наред?
ЗАЩО ДА СИ Я КУПИМ
– По две причини – за да се позабавлявате на мой гръб или за да установите, че и на вас ви се е случвало да сте в ситуацията на майката на двете героини. В романа тя е скучна и припряна, няма много време за обяснения и забавления. Майка „не много глупава, но и не много умна”, която момичетата не винаги харесват. Майка, срещу която те ще съберат смелост да се изправят и да предизвикат с помощта на Тартора. И, о чудо! Майката ще влезе в магичния свят „Маслекют” и със зъби и нокти ще търси отговор на въпроса, който цял живот си е задавала. Отговор, който момичетата вече знаят. А кой е въпросът? Ще го откриете в последната глава на книгата. Аз ходих чак до Лапландия, за да питам Дядо Коледа за отговора.
ИЗДАЙ ЕДНА ТВОЯ ГЛАВОБЛЪСКАНИЦА ПРИ ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕЦАТА ТИ
– Едната ми дъщеря все падаше, удряше се лошо и смятах, че някой ден ще се нарани фатално. За другата усещането ми беше, че е силна, смела и че се катери уникално. И двете постоянно оправдаваха очакванията ми – едната падаше неспирно, а другата се катереше на все по-високи и по-високи препятствия. Тогава някъде научих, че децата приемат страховете ни и се чувстват длъжни да ги оправдаят. Спрях да повтарям на малката: „Ще паднеш! И започнах да й казвам: Страхотна си, ще успееш! И по-важно – опитвах се да вярвам в това! Резултатът дойде по-бързо от очакваното – тя започна да се катери добре поне колкото сестра си и научи уроците за произхода на страховете единствено и само в главите ни.
А НЕЩО ЗАБАВНО
– Един разговор, който протече горе-долу така:
- Мамо, ти кого си мислиш, че лъжеш?
- Ъъъ… Аз? Да лъжа? Кого?
- Ми себе си, как кого? Мен със сигурност не!
Децата знаят повече от нас, затова вярвайте и следвайте детето!
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Ваня иска да те покани на премиерата на книгата си, която ще се проведе на 26 ноември 2016 г. от 11 часа, в споделено пространство „Сохо“ в гр. София.
Аз, разбира се, ще бъда там.
Освен, че ще можеш да получиш книгата с автограф, да си поговориш с Ваня и други интересни хора, ще можеш да доведеш и детето си с теб, което да участва в творческа работилница.
***
ЧАСТ 2, ЮЛИ 2023-А
РАВНОСМЕТКАТА
8 години. Когато прочетох числото си дадох сметка, че е почти колкото едни първи и най-важни 7, в които човек опознава света, израства и се развива от неосъзнато същество, дете, до личност, която да поеме по пътя си.
За мен също тези 8 могат да бъдат определени като второ детство – време на израстване и развитие. 2016-та беше времето на първите ми автентични търсения и сякаш сблъсък и среща със себе си такава, каквато аз самата искам да бъда, освободена от нечии влияния или очаквания и интервюто, дадено на Лили тогава, ми се вижда днес много наивно и детско, много плахо и много опипващо.
Толкова много се случи за тези 8 години и в толкова различна посока от очакваната тогава. Толкова много си позволих и толкова много осъзнах. Пораснах.
От дългогодишен журналист се превърнах в прохождащ детски психолог и психомоторен терапевт, от човек с опит, се превърнах в абсолютно незнаещ начинаещ. И този процес на незнание, изследване, проби и грешки продължава и досега.
В новото ми амплоа той започна през ноември 2016 г. (след написването на детската книжка, която сякаш даде старт на последвалите процеси), когато открих своя практика за подкрепа на детско развитие по психо-телесен начин (чрез метода за социо-емоционално развитие „Психомоторика“), която има своето развитие като професионална клинична практика днес. Основах сдружение в обществена полза, което има за цел да разпространява метода Психомоторика, който е освен метод за подкрепа и развитие, е подход за хуманност и етичност в професионалните практики на педагози, възпитатели, психолози, лекари и медицински сестри, спортни тренори и др.
Сблъсках се с ожесточената властова природа на човешките отношения в България, с трудностите в преодоляването на институционализма и с властовия (дисциплинарен) подход на педагогическата парадигма, от една страна, както и с реформите на системата за детски грижи и на началното предучилищно и училищно образование – от друга. Установяването на този много сериозен конфликт пред етичното развитие на всеки психосоциален метод за подпомагане на здравословното развитие на децата и възрастните, ми помогна за порасна бързо и да търся ролята си и смисъла на следващите ми лични години в опити за промяна, доколкото тя е възможна.
НОВА КНИГА НА НОВО НИВО
От автор на детска книжка през 2016 г. в която търся много повече потребностите на собственото си вътрешно дете, отколкото на реалните си деца (както гръмко прокламираше „Маслекют на горния етаж“), днес съм в процес на писане на академично издание за потребностите и ограниченията на българската среда по повод отглеждане, възпитание и развитие на деца. „Просто играй“, както е името на книгата, идва, за да изследва различните стилове и разногласията в отношението към децата в България и да ги съпостави с добри световни практики. С „Просто играй“ вярвам, че ще успея да посоча разногласието, което съществува между специалистите по въпроса за мястото и смисъла на играта в отношенията на възрастния и детето и играта като модалност и парадигма на детското развитие, както и че ще изследвам смислено и продуктивно други важни въпроси за развитието.
От увода на книгата може да бъде разбрано повече:
„Първите ми срещи с Психомоториката започнаха през 2013 година, когато все още единственото ми образование беше педагогическо (по диплом съм учител по История) и в търсене на подкрепящо занимание за децата ми. Благодарение на информацията на приятелка започнах да водя децата си на единственото възможно място тогава -малък кабинет за психомоторна терапия.
И ПЪТЯ ДО ТУК И СЕГА
Практическият ми опит с Психомоториката започна през 2016 година – един ноемврийски ден, когато с колега тогава отворихме врати на наша психомоторна зала в София. Започнах го спонтанно и се ентусиазма на дете, без допълнително образование и без досег с обучение, литература, опит, супервизия или подкрепа. Аз просто се заиграх….
Седем години по-късно си давам сметка и намирам думи за онзи ми съвсем начален опит тогава – а именно, че в тази зала тогава предлагахме образование и възпитание чрез игра. Аз нямах никаква идея за терапия и за „лечение“ на деца, и днес, 7 години по-късно, съм склонна да се върна към онова първоначално свое усещане, че повече образовам и възпитавам децата чрез отношение и игра, отколкото че ги терапевтирам или лекувам.
Тези 7 години аз употребих да разбера какво представлява едното (учителстването), какво – другото (терапията на деца), да се сблъскам с реалността на психотерапевтичния бизнес в България с всички съпътстващи неетични конфликти, произтичащи от приоризитирането на стопанската дейност в загърбване на свързването; на образователната система, ориентирана много повече към злоупотреба, отколкото към подкрепа за децата и техните семейства и се научих как да съм истински учител на децата, които родителите поверяваха в ръцете ми (Помогнаха ми и думите на една 7-годишна госпожица „Ваня, ти си най-добрата ми учителка“ точно когато се бях дипломирала за терапевт и когато бях на път да си повярвам, че съм лечител…).
Терапевтичният ми (според придобита диплома) опит започна пак в същата тази зала, но вече след като се сблъсках с невъзможността да получа психомоторно образование в България и след като направих всичко възможно да донеса, повече за себе си, отколкото за други, психомоторно обучение от Германия в България….
ОПИТ ОТ ИЗВОРА
След това попаднах на проф. Амара Екерт на една студентска академия в Дармщад, Германия, която ми предложи нещо напълно ново за мен – а именно лична връзка, интерес към мен и моите възможности, в пълно отсъствие на анализ на слабите ми страни, недостатъчното ми или направо отсъстващо образование по темата, незнанието ми на достатъчно добър английски и пълната ми обърканост за мястото ми в полето (да не говорим за арогантността ми да го практикувам без обучение) и всъщност тя ми преподаде първият урок по психомоторна работа.
Нещото, което разбрах и което се оказва много много важно, е че психомоторните специалисти обичат играта! И главно обичат играта като съвместност – аз не оставям детето да играе само, аз играя с него и най-вече „За“ него. Има фундамент на взаимност в логиката на играта, който откривам, че често отсъства в работата с деца в България. Много често специалистите третираме и мислим за детето като за обект – като за някой, който е травмиран, някой, който изостава в развитието си, някой, който има нужда от подкрепа, за да върви напред, някой, който трябва да покрие едни резултати, за да бъде в норма. Всички тези неща са верни, но те изключват субекта като част от отношенията, т.е изключват възрастния, специалиста като част от отношенията на връзка…..
Българските деца често растат в среда, която е лишена и лишаваща от игра. Някой път не могат да се заиграят техните родители, друг път не могат да се заиграят техните учители, трети път не могат да се заиграят техните възпитатели в социалните домове. Тази традиция на институционализма, който категорично не е преодолян в България, непрекъснато да ограничава и депривира телата е изключително зловредна за развитието на децата. Аз смятам, аз съм убедена, че тази голяма територия на не-играта е най-голямото предизвикателство за Психомоториката….“
Днес, 8 години по-късно гледам на себе си не като на плах писател на детски книжки, а като уверен изследовател на процеси, явления и събития, които водят неуверени млади хора до това да лекуват детството си чрез писане на детски книжки. Кое ни пречи да се променим и да отглеждаме и възпитаваме здрави, цялостно развити деца и как можем да мислим за травмите си, за да бъдем адекватни възрастни, съпътстващи щастливо детство не само в терапевтичните кабинети, а и в детската градина, училището, болницата, социалното заведение, и у дома.
ТУК И СЕГА
Днес, 8 години по-късно децата ми (вече тийнейджъри на 14 и 16 г.) от време на време ме питат кога ще напиша „Маслекют на долния етаж“ (след като сме говорили, че вероятно долния етаж е тялото (ако горния беше ума), нещо с което работя и живея от 7 години, и на мен от ден на ден ми става все по-лесно да обясня, че е по-добре да се опитам да пиша за възрастните и да докажа, че ако просто играят с децата си, никой няма нужда да пише „Маслекют на долния етаж“. С други думи ако възрастните се сенситизират към огромната нужда от уважение, която имат детските тела във всички среди, в които децата пребивават, целта ще е постигната. За жалост това е задача за повече от един живот в България.
Ако искате да научите повече за психомоториката и мястото й в развитието на вашето дете, заповядайте в нашия детски център.
А тук можете да видите повече за развитието на тази наука в България.
*В представянето ми преди 8 години съм се подписвала с бащиното си име – Ваня Емилова. И тогава и сега фамилията ми е Дункова, просто вече не се чувствам длъжна да се представям като момичето на татко. 🙂
***
Това беше всичко от нас с Ваня.
Вярвам, че си взе именно онова, от което имаш нужда!
Ако и ти обмисляш криерна промяна и искаш да я направиш осъзнато, в унисон с твоята същност, виж как можем да работим заедно, тук.
