Здравей,
аз съм Лили Георгиева, серифициран консултант по кариерна промяна и личен брандинг с 3000 часа опит, автор, лектор, обучител, обединител на общност, и провокирам хората да преразгледат представите си за професионалното си развитие и за тях самите като личности и професионалисти. Помагам им да правят осъзнати кариерни избори, в унисон с тяхната същност и начин на живот – от любов към себе си, както и развиват личния си бранд, така че да стигат до онези компании или клиенти, на които могат да бъдат най-полезни.
Създадох рубриката „Моята гордост“ през есента на 2016-а: с цел да ти представя тези, с които се гордея най-много – моите клиенти, дамите (и някои господа), които постигат промени вътре в тях, а след това и отвън, както в кариерен, така и в личен план, защото те вървят ръка за ръка.
С годините рубриката запази фокуса си, но промени името си на #SheDares: гостенките продължиха да разказват за своята вътрешна и външна промяна, в професионален и личностен план, в рубриката с лични истории . Споделят и страшните моменти, и тези, които ги изпълват с гордост, и трудностите, и усмивките, защото завръщането към радостта от нашата работа и удовлетворението от нея е път, по който дръзваме да вървим, устремени!
През април 2018-а ми гостува Велина Драгийска, която една от младите, интелигентни и активни хора, които са се върнали в България, и вече променят средата. Аз я асоциирам с устрем и сила, нежност и грациозност, енергия и вдъхновение в едно – виж защо. 🙂
Прочети историята й тогава, в част 1, и продължението в част 2, през лятото на 2023-а.
ЧАСТ 1
КОЯ СЪМ АЗ
Казвам се Велина Драгийска и в момента живея и творя в София. Наскоро се завърнах в България, напускайки Белгия. И съм щастлива да съм тук и да правя това, което правя. Определено това бе едно от интересните решения в моя живот, което беляза момента, в който осъзнах какво точно желая от професионалния си живот. Дълбоко вярвам, че това, което правим, до голяма степен определя това, което сме. Професионалният ни живот е експресия на нашата същност. И може и трябва да бъде именно това.
Има много начини, по които бих могла да се опиша, но днес ще избера да се опиша чрез една единствена дума – трансформация. Именно идеята за целенасочена трансформация стои в основата на всичко, което правя и което съм. Като един безумен оптимист, аз дълбоко вярвам, че мисията на човешкия ни живот се състои именно в идеята да променяме – вътре и извън нас. Неделимо.
С времето и с опита, аз осъзнах, че независимо от мястото, на което съм се намирала и от нещата, с които съм се занимавала, моят най-искрен вътрешен стремеж е бил да променям. Защото вярвам, че има по-добър начин. Защото вярвам, че макар промяната да е единственото неизбежно нещо в живота ни, то тя може да бъде създавана, по желания от нас начин. И именно това ме вдъхновява – да бъда творец на своя собствен живот. Да хвана четката и да нарисувам това, което може да бъде. А после – да го постигна.
И макар да знам, че не можем да променим света изцяло и завинаги, то е в нашата абсолютна власт да го подобрим още днес.
МОЯТ ПЪТ
Моето приключение, може би, не е толкова дълго – едва 27 години, но за сметка на това винаги е било безумно интензивно. Започнах да работя много рано в живота си. Имах късмета моята първа работа да бъде като треньор по конна езда, когато бях на 14-15 години. Това бе хоби, което за няколко години бе и моя професия. Обожавах да обучавам другите на това, в което аз бях добра. Но най-сладките ми спомени от този период са свързани с моментите, когато бях част от програма за предоставяне на специализирани безплатни уроци по конна езда на деца с детска церебрална парализа. Тогава не осъзнавах, но именно усещането за полезност дефинира по-късно моя професионален път.
Започнах да изучавам право в СУ „Св. Климент Охридски“ и завърших през 2015 година като магистър по право. Но в правото не намерих идеала, от който се нуждаех в професионалното ми поприще. По време на следването си започнах работа в немско-българска компания за B2B маркетинг. За по-малко от две години, аз вече ръководих над 25 души и бях на чело на всички проекти на компанията като Head of Operations. Осъзнах, че имам талант в ефективното управление на хора и процеси. Но въпреки това, че обичах това, което правих, нещо все не стигаше.
Включих се първоначално като доброволец в една от най-големите международни студентски организации и това бе едно от най-добрите решения в живота ми. Безумно благодарна съм на себе си, че послушах гласа вътре в себе си да го направя. За първи път там срещнах хора, които горяха също като мен. Хора, които се стремяха да подобрят света, да му донесат мир и развитие. Хора, които не ги интересуваше, нито липсата на сън, нито безумната натовареност на дните, нито личните жертви, които се налагаше да правят. Нищо от това няма значение, когато знаеш защо го правиш.
Именно тези хора се превърнаха в най-голямата подкрепа в живота ми.
Работата в организацията ме доведе до Белгия, където станах Финансов директор на национално ниво. Екипът, от които бях част, бе съставен от 10 души общо с мен, от 11 националности. И отново ми се припомни, че когато се борим заедно, нищо не може да бъде пречка – нито културните различия, нито комуникационните такива.
ЗАВРЪЩАНЕТО
Но. (винаги има „но“)
Когато взех решение да не подновя за още една година договора си в Белгия през лятото на 2017 година, нямах никаква представа каква искам да е следващата ми крачка. Никаква. През цялото време се бях зани
мавала с безумно различни неща – право, маркетинг, управление на процеси, организация на събитие, финанси. Нямах представа кое е нещото за мен. Изгубена. Нито знаех какво, нито знаех къде.
И именно тук се включи Лили в моето приключение. Минахме през много заедно – ценности, неща, които ми доставят удоволствие, таланти, цели и т.н. Безкрайно много разговори, упражнения и сесии. Лили бе до мен през тези няколко месеца лутане в моите мисли и моите избори.
И в края на пътуването, аз знаех къде съм себе си. Първо, взех решение да се върна в България. И макар, много хора да ме питат все още защо се връщам и изоставям един много уреден професионално живот в Белгия, то има и хора, които също като мен, разбират, че България е едно прекрасно място, където човек може да реализира идеите си. Че България се нуждае от нашите реализирани идеи. И че човек трябва да бъде там, където се чувства най-полезен. Там, където талантите му могат да се проявят по възможно най-добрия начин.
Освен това, аз с убеденост знаех, че искам да внасям позитивна промяна. Че искам да се боря за един по-добър утрешен ден.
МОЯТА МИСИЯ
За някои неща се иска известна доза магия. Вярвам, че всяко нещо в живота ни се случва с причина и именно шантавите случайности, които ни поднася живота, са най-сладкото нещо. Ноември 2017, Ернст Цвинги (мой приятел тогава, които познавах заради работата ми в немско-българската компания няколко години по-рано) се свърза с мен, защото бе видял мой блог пост и бе разбрал, че съм се върнала в България. Ернст ми разказа за идеята си да промени България към по-добро. Докато говореше все едно чувах всичките си мечти, изречени от друг.
Заедно създадохме идеята за Inspire Bulgaria – нашата малка компания, която искаме да развием като платформа за социално предприемачество, където както ние, така и други млади и вдъхновени хора, ще имат възможността да създават социални бизнес инициативи и проекти, които да внесат повече качество и вдъхновение в живота тук, в България.
А само преди седмица стартирахме официално нашия първи проект – Kidz Welcome . Целта му е да се създадат по-добри условия за семействата с деца, първоначално в град София, а после и на други места в страната. Чрез разработена сертификационна програма, подпомагаме ресторантите да гарантират предоставянето на по-добри услуги.
Обичам случайностите, които ни преобръщат живота. Случайността, да бъда потърсена от Ернст като партньор това начинание, всъщност се бе създавала години предварително. Всяка стъпка, която бях правила, колкото и хаотична да бе изглеждала във времето, когато се бе случвала, имаше своето значение в изграждането ми като личност.
Да ръководя Kidz Welcome и Inspire Bulgaria, определено е предизвикателство, но годините прекарани, занимавайки се с право, маркетинг, управление на процеси, организация на събитие, финанси, социални проекти, доброволчество и т.н., сега дават своето позитивно отражение. Именно те ме направиха способна да реализирам мечтите си.
Пътят винаги е неясен, когато човек гледа само в краката си. Понякога трябва да погледнем към хоризонта, за да видим слънцето, което грее там.
ЗА МОЯТА ПРОМЯНА. ЗА НАШЕТО БЪДЕЩЕ.
Днес, мога да кажа, че съм щастлива да живея в хармония. Моите лични вярвания за едно по-добро бъдеще се манифестират чрез ежедневните ми дела. Когато работя, не чувствам, че работя. Чувствам, че изживявам мечтата си. И именно това променя цялостното ми отношение към професионалния ми живот. Той е моят живот. Той е това, което съм и което ще бъда.
Аз съм Велина и обичам да променям
.
Ако искате да ми помогнете или да променяте заедно с мен, моля ви пишете ми във фейсбук страницата на Inspire Bulgaria.
Ако вярвате, че Децата са Добре Дошли навсякъде, можете да разгледате нашия сайт и да ми пишете на velina@kidzwelcome.com за всякакви съвети, предложения и обратна връзка.
А ако искате да разберете как изглежда промяната отвътре, това е моят блог – www.velinadragiyska.com.
ЧАСТ 2
Да започваш нещо ново винаги е магия. Независимо от страха, несигурността и всички
блокажи, които съпътстват първата стъпка, окриляващото опиянение на старта е повече
от вълшебно. Нали именно новите хоризонти успяват да ни вдъхновят достатъчно, за да
прескочим отвъд познатото.
Когато обаче първата крачка е вече направена и Вселената ни е дарила с куп малки
чудеса, които да открият пътя пред нас, е моментът, в който лично аз откривам най-много
трудност. Какво се случва по средата? Съпругът ми обича да казва, че аз точно там се
губя. Силна съм в началото, силна съм в края, ала в средата на пътя е неясно и за мой
огромен ужас – пълно с рутина. А рутината никога не е била точно моето нещо.
За щастие, там където се губим, е и мястото, в което обикновено се преоткриваме. Но
този път не така наивно, както в началото.
Аз съм Велина, и през 2017-2018 започна моето ново начало, за което може да прочетете
в рубриката „Моята Гордост“ на Лили. Днес ще ви разкажа за „средата на моя път“ поне
дотук и всички онези неща, които се оказаха по-страшни от това да направя първата
крачка. И макар много неща да се промениха, включително и аз, ценностите си останаха
същите, както и идеята. Промени се предимно формата, в която реализирам това, което
искам. Оказа се, че има и още много много подкрепа, която получих ,и която дори не бях
способна да си представя към онзи момент.
След създаването на Inspire Bulgaria, създадохме и Inspire Office и Inspire NGO. Смятах и
двете в онзи момент за съпътстващи дейности, които не са фокус, но са необходими, за
да постигнем някои от идеите си свързани със социална промяна и предприемачество.
Всъщност създаването им по-скоро бе щастлива случайност, отколкото стратегическо
решение. Малко напомняне, че трябва да откликваме на възможностите, които резонират
с нас, независимо от логичната аргументация, която дава повече въпроси, отколкото
отговори.
Inspire Office – или нашето споделено офис пространство.
Отново „случайно“ получихме предложение да наемем етаж в центъра на София през
2018-та. Пространството определено беше по-голямо от нашите нужди, но бе твърде
красиво, за да пропуснем. Гледката на централна София и прекрасната архитектура
около хотел Рила и всички украсяващи я залези, спечели сърцата на мен и на Ернст.
Затова и го наехме с идеята да напълним празните стаи с хора, които споделят нашите
ценности и се борят за промяна под една или друга форма.
Есента на 2018-та това започна да се случва. Стаите ни започнаха да се пълнят с хора,
които са вдъхновяващи и вярват в каузи, в които и ние се разпознаваме. Един от тези
офиси стана работен дом на Лили Георгиева и на Гери Дееничина, с която именно Лили
ни запозна. Сигурна съм, че знаете, че това е една от нейните суперсили – да свързва
хора, които трябва да творят заедно.
До Коледното ни парти, почти всички стаи бяха пълни и мечтата изгледаше повече от
постижима – заобиколени от вдъхновяващи хора, щеше да е по-леко да реализираме и
своите идеи.
Inspire NGO
Една от големите драми около социалното предприемачество в България е юридическата
му форма. Изборът дали да бъде юридическо лице с нестопанска цел (сдружение или
фондация) или пък нормално ООД стои пред всеки човек, тъй като нямаме точно
регулирана форма за социално предприятие с много малки законови изключение.
В началото на нашия път основахме Inspire като ООД, но това определено ни
ограничаваше да бъдем по-социални в дейността си. Имаше каузи близки до сърцето, в
които просто нямаше търговски елемент, а искахме да реализираме. Така след дълго
чудене решихме да учредим и сдружение с нестопанска цел. Събрахме хората около
Inspire и заедно създадохме „Сдружение Вдъхнови България“, за да можем да правим
онези неща, които ни бяха в душата заедно с останалите ни цели за социално
предприемачество.
В онзи момент, мислех как сдружението ще има просто една подпомагаща роля. Не съм и
вярвала, че ще се развие, както се разви и че чрез него за нас ще се отвори един нов,
още по-голям свят.
Така дни след основаването му, имахме дарител и първа цел – направихме
благотворително бягане с цел реновиране на една прекрасна детска площадка с
финансовата подкрепа на Edenred България.
За две седмици трябваше да създам цялата необходима документация инфраструктура,
за да се фасилитира процесът – от договор за дарение и сертификат, през сайт и
социални мрежи, до кореспонденция с общината да ни позволи действия по реновиране в
Борисовата градина. Вярно е, че човек трябва да внимава какво си пожелава.
Веднъж основали сдружение, дойдоха и новите покани. В края на 2019-та, мои близки
приятели решиха да съберат на сватбата си вместо цветя дарения за деца в домове и
чрез сдружението те да достигнат до правилното място. Попитаха ме дали искам да го
организирам. Мисля, че всички знаят моя отговор. Помня как дълго обсъждахме с Алекс и
Ернст, че това е еднократна инициатива. Реалността беше, че изисква доста време да се
осъществи. А времето никога не стига. Реалността понякога ни ограничава именно чрез
него. Но в една ситуация когато се борихме да наложим KidzWelcome на пазара като
социално предприемачество, трябваше да оценяме къде да вложим енергията си.
Решихме да организираме дарението, давайки си ясна представа, че това ще ни коства
доста време за сметка на постигане на целите ни като социално ориентирана компания.
До този момент, само косвено бях работила с домове за деца и то без да имам директна
комуникация с тях по време на студентските ми приключения с проекти в AIESEC. Нямах
представа какъв е светът на децата без родителска грижа в България, а и реалните им
нужди отвъд представите, които имаме всички.
И тъй като знаех, че не знам, се обадих на приятел в организация, която работеше с
домове, а после се свързах и със съответен дом. Споделям това, защото едно от най-
важните неща, които научих по пътя е да питам с интерес, вместо да създавам неща,
които отговарят единствено на собствените ми представи за това какви са нещата. Мисля,
че това е урок, който рано или късно всеки учи. Аз го научих именно работейки с деца,
лишени от родителска грижа през изминалите 4 години.
Та аз си представях, както повече от нас, че тези деца имат нужда от дрехи, играчки и
най-вече внимание. Оказа се, че нуждите са малко по-различни в центровете за
настаняване от семеен тип (това е актуалното име на старите „домове за деца“).
Реалността бе, че липсват често санитарни материали, които не са никак „поетични“.
Примерно дамски превръзки, самобръсначки, сапун, шампоан и други така базови неща.
Без да навлизам в детайл за финансирането и бюджетирането на подобни центрове, ще
споделя, че те имат нужда от подкрепа, за да осигурят нормални стандарти и да имат
средства не само за задоволяване на битови потребности, но и да заведат децата на
места, където ще обогатят душата им.
Две години по-късно разбрах, че вниманието, от което си представях, че се нуждаят
трябва да бъде в здравословни граници, но ще трябва да дочетете цялата статия за това.
Така в края на ноември 2019 направихме първото си дарение в ЦНСТ Брацигово.
Включиха се като дарители много прекрасни хора, за което никога няма да престана да
съм благодарна. Посетихме лично центъра, за да оставим нещата на децата.
Трудно ми е да опиша целия процес на вътрешна реорганизация, който настъпи в мен
този ден, но знам, че това беше деня, в който си обещах, че това далеч няма да е
единствено дарение, а мисия. За мен, за сдружението, за хората около нас. Логичните
причини защо е трудно да се случва подобен проект на дарителски принцип на фона на
паралелно изграждане на социален бизнес, отстъпиха назад пред това да направим
каквото е нужно, за да подкрепим тези деца. Така се роди нашата „Мисия Детска Усмивка“, повече за нея можете да видите тук или на страницата на сдружениетo.
В началото на 2020г се случи друго малко нещо, което обърна представите ми. От
„Дружество Знание“ ме поканиха да взема участие в проект посветен на социалното
включване на хора с увреждания в Грузия. Идеята бе в рамките на една седмица групата
ни, която се състоеше от хора с и без увреждания, да посети различни институции и
социални предприятия, за да почерпим добри практики и да помогнем там, където е
възможно.
Лично за мен тази седмица преобърна oще повече представи. На първо място, премахна
стигмата в съзнанието ми относно хората с увреждания. Една от типичните политики в
бившия съветски съюз в областта, е била (донякъде още е) тези хора да не бъдат видими
за обществото. Вероятно тези, които са живели по-дълго от мен, знаят точно как се
случвало това и в България.
Своеобразното ‘криене’ на хората с увреждания е дало дълбоки отражения в обществото.
То е и основната предпоставка да оставаме със затворени очи за проблемите им. И тук, и
в Грузия, а и сигурно на много други места. Трябва да призная, че и аз съм се чувствала
много пъти объркана как точно да общувам с хора с увреждания, дори с тези, които
просто имат физически такива.
Еманация на тази политика е и липсата на признаването им като индивиди чисто
юридически. Според съветското право, както и според правото на Грузия до преди 4
години, хората с ментални увреждания не получават никакви граждански права.
Наличието на печат от лекар за увреждания води до липса на каквито и да е права. Днес
благодарение на една смела майка конституцията на Грузия е променена и вече хората с
увреждания имат граждански права.
На второ място, бе темата за включването на хората с увреждания в образователната
система. С тази тема ни запозна Министерството на образованието, където бяхме
посрещнати безкрайно топло. Презентираха цялостна политика. Точна. Ясна. Безкрайно
конкретна. Факт е, че средствата, които са инвестирани в нея са малко, но са използвани
изключително разумно. Реконструирани са няколко училища за професионално
образование (в България това са така наречените ЦПО-та), в които има тактилна
маркировка, асистенти, които помагат на децата със специални образователни
потребности и всичко необходимо да се чувстват добре.
Тази продуктивна умереност бе повече от вдъхновяваща.
Така на 9ти март 2020, връщайки се в България, аз си мислех, че за да сме адекватни за
нуждите на хората с увреждания, а и принципно, трябва да престанем да се правим, че
определени неща не ни касаят. Касаят ни. И децата без родителски грижи и хората с
увреждания и възрастните хора и всички, които поставяме в някаква подобна група.
Обществото го има, за да защити именно тях. Не защото са слаби. Защита обаче е нужна,
за да бъдат включени към правилата, по които съществува човечеството в момента. И
отговорността е наша. И индивидуална и обща.
Заредена с толкова много идеи и желание, с почти разработено споделено работно
пространство, кацнах в България и се запътих към събитието в подкрепа на Мисия Детска
Усмивка, което организирахме с Гери Дееничина в нашия офис.
Picture 7
И малката уловка тук бе, че моят полет от Тбилиси, бе един от последните. Часове след
него, светът затвори врати, летища, а и самия себе си за COVID-19.
COVID-19 промени буквално всичко. Всичко, освен това, което определях за себе си като мисия. В хаоса на
пандемията, стана ясно, че трябва да се разделим с нашето споделено работно
пространство. Не мога да скрия, че това беше своеобразна загуба. Усилията ни да го
създадем и напълним с прекрасни хора бяха привидно отишли на вятъра.
Защо привидно? Истината е, че с повече от хората, които срещнахме по повод на
INSPIRE OFFICE, все още са под една или друга форма тези, с които работим или ни
подкрепят. Но в онзи момент да се разделим с офиса си, респективно с всички мечти,
които бяхме създали покрай него, беше болезнено.
Животът изключително интересно ни учи да приемаме загубите, но каквато и да е
перспектива върху тях, не следва да лимитира възможността ни да ги изживеем именно
като такива – загуби.
Същевременно пандемията затвори всички ресторанти, а с тях и възможността да
развиваме KidzWelcome. Абсурдно беше да се борим да обучаваме бизнеса как да е по-
добър с работата си с деца, когато основното негово притеснение в онзи момент бе дали
ще оцелее като такъв. KidzWelcome към днешна дата чака своя момент и своя човек,
който да го развие на база на цялата създадена структура.
Всъщност, всичко това ме научи най-вече да пускам. Да пускам това, което не е моето, не
му е времето или просто не носи потенциала, който му придавам.
Така през март 2020, изплашена от последиците на затварянето на почти всичко,
трябваше да реорганизирам мечтите си.
Страхувах се, че в условията на толкова стрес, нашата Мисия Детска Усмивка също няма
да може да се реализира и да привлечем дарения за децата. За мое щастие, на някои
неща им е писано да бъдат и да се случат. Напук на всички трудности и благодарение на
невероятни хора, успяхме през 2020-ра да съберем много повече дарения и да
осъществим два пъти повече кампании от това, което очаквахме. Как се случи?
Получихме подкрепа от българи, живеещи във Виена. Благодарение на Радослава
Петрова и нейната транспортна фирма АТ2BG, ежемесечно, а дори и по-често,
получавахме дарения от българи в чужбина, които приеха нашата кауза за своя. Наред с тях редица български производители на хигиенни продукти, се включиха. Най-прекрасната
ни доброволка – Сия Симова, която в момента води проекта (и която срещнах на събитие
на Лили), е нашият „тираджия“, който превозва нещата из центровете за настаняване в
страната. Така през 2020-та достигнахме с дарения до над 300 деца лишени от
родителска грижа при 6 кампании, през 2021-ва за над 700 деца с 12 кампании, като
даренията надхвърлиха равностойността на 30 000 лева. Повече информация можете да
видите в докладите за дейността ни в сайта ни.
Наред с тази кампания, отново благодарение на Любо Василев и Ради Петрова, се заехме
с безплатно разпространение на помощни средства за хора с увреждания, които бяха
дарени от църкви в Австрия за България под надслов „Предай напред“. Над 400 такива
помощни средства (инвалидни колички, верикализатори, ортези и други) достигнаха до
хора с увреждания за 2020 и 2021-ва, когато приключихме кампанията.
Да доставяш хигиенни продукти и помощни средства е важно, но досегът с децата по
време на тези посещения, ми даде възможност да опозная наистина техните нужди в по-
голяма дълбочина. В мен се роди желанието да направя нещо повече за тях и бъдещето
им. Когато идея се ражда, се ражда и проект.
2020-та по средата на Ковид, спечелихме финансиране от БФЖ, за да организираме
“Стъпка към независимост“. Той бе насочен да помогне на момичетата, настанени в
наблюдавани и защитени жилища. Това са места, където се настаняват деца, които имат
навършени 18г, но все още не са завършили средното си образование. То е и последното
място за тях, което социалната ни система предлага. За съжаление тази структура не
подготвя децата за сблъсъка им с реалния живот – как да намерят работа, как да се
защитят от насилие на работно място, как да бъдат стабилни във финансов и
емоционален план в тази крехка възраст. По време на едноседмично обучение, 13 млади
жени бяха запознати с теми като: Правата на младите жени с акцент върху трудовите
права; Процесът по кандидатстване за работни позиции и подготовката за него;
Отстояване правата и разпознаването на различните форми на насилие и принуда и
други. Създадохме и кратък наръчник за такива деца, който можете да откриете тук:
Стъпка към независимост – ИНФОРМАЦИОННИИ МАТЕРИАЛИ 2021.pdf
По време на обучението видяхме, че едно от най-големите предизвикателства за тези
деца е изграждането и отстояването на здравословни отношения. Затова се роди и
проектът „Невидимите линии“ , който цели да даде
гласност на проблем, засягащ почти всички жени – този за личностните граници. Всички
знаем на теория, че трябва да поставяме и отстояваме границите си. Но как се прави
това? Проектът предлага практически насоки за себесъхранение и развитие на
личностния потенциал. Проведохме редица събития с терапевта Радост Минина, на които
практически говорихме за нашите граници с децата, със социалните работници и
директорите на центровете, организирахме четиридневно обучение с момичета от цялата
страна, създадохме книжка-наръчник за граници (Дигитална книжка – Невидимите линии
), наръчник за социални работници, а Гери Дееничина направи най-
прекрасните практически видеа по темата, използвайки нейрографика ( Неврографика –
Невидимите линии ).
Всичко това, всяка стъпка, ми даваше все по-ясни насоки за това, което искам да правя,
за смисълът и устойчивостта на действията ми и тези на организацията.
Наред с всичко това, се случи още едно вълшебство. С Гери Дееничина поехме по един магичен път заедно. Макар вече да не ни
обединяваше офис, благодарение на него ни обединиха идеи и общи мечти. Няма да
забравя как при първата ми неврографика с нея в момент на трудност още докато го
имаше офиса, плачех, че искам да правя смислени проекти и те да бъдат устойчиви. След
като си бях изляла душата пред листа и пред нея, тя ме покани да правим такива проекти
заедно в областта на неформалното образование.
Душата ми трепна.
За тези четири години, по чудо, по магичен начин, с воля, с желание и много удоволствие
с Гери създадохме редица проекти в сферата на неформалното образование, като
нашият фокус бе върху жените и тяхната реализация. Защото жените са магия, нали.
Само трябва да ги пуснеш свободни и въоръжени с тяхната сила и капка знание.
Все повече преоткривах своето желание да посветя усилията си на каузи свързани с жени,
млади, а и не толкова млади момичета, които искат да оставят своя отпечатък.
В момента с Гери създадохме група за жени, които искат да бъдат автентични лидери в
своите общности. С тях говорим на теми като
мотивация, ограничаващи вярвания, ценности, увереност, управление на времето,
превенция на стреса, социално включване и много много други.
Не мисля, че съм била някога по-щастлива. По-себе си. По-удовлетворена.
Като заключение.
Не знаем какво се крие на нашия път. Знаем само, че трябва да го изминем такъв, какъвто
е. Без да отричаме загубите, провалите, болките. Без да пропускаме щастието на малките
победи. Цялото нещо е наше. А и ние сме него.
Само едно условие има в този наш път – да бъдем искрено себе си.
***
Това беше всичко от нас с Велина.
Ако искаш да се видиш с мен, с нея, и още дами от моята общност, на живо, на по чаша вино и да започнеш новия сезон с летящ старт, заповядай на отворената среща на 16.09 в София.
А ако искаш да задвижиш своя кариерна промяна, но отлагаш, страдаш от синдрома на самозванеца, или вече действаш по кариерен или бизнес проект, но буксуваш, заради вътрешни саботажи, заповядай на уъркшопа на живо „Как да започна? Как да продължа?“, който предстои на 30.09.
Пожелавам ти попътен вятър и до среща!
