В ежемесечната ми рубрика „Пълна кариерна промяна“ ти представям дами, които са направили сериозен завой в кариерен план, и са променили професията си, или вече работят за себе си. А някои от тях са започнали да правят това, което правят, по различен начин…
През декември 2017-а имам удоволствието да ти представя една невероятна млада жена. За мен тя е поток – поток от откровеност, вдъхновение и сила, ръка за ръка с женственост, уязвимост и нежност.
Запознах се със Софи на един семинар за жените и предприемачеството, който организирах тази пролет. Оттогава насам ние сме хем приятели, хем понякога тя избира аз да бъда неин спаринг партньор за решенията, които предстои да вземе, хем сме просто две жени, които се подкрепят една друга по пътя. Благодаря й, че ме покани да разкажем заедно, в един емоционален Фейсбук лайв, за нейния скок от кариера към призвание.
За него ще става дума и днес, и не само – интервюто е много силно, много!
Как и кога се случи пълната кариерна промяна при теб ? С какво се занимаваш в момента и как стигна до него?
По някое време в рамките на последната година, търсейки отговор на въпросите коя съм аз и какво всъщност правя, в съзнанието ми започна да се оформя една доста пластична и широка дефиниция, която обаче ме характеризира по най-съвършения, същевременно най-пълнокръвен и едновременно с това семпъл начин.
Аз съм един действащ мечтател.
Аз съм София Йотова. Софи. Сърцето, душата и двете ръце зад Foodie Boulevard.
Кратката версия е, че Foodie Boulevard е кулинарен блог за здравословни вдъхновения, в който онлайн споделям разнообразни здравословни рецепти, а офлайн провеждам кулинарни работилници със семинарен характер, за да помагам на хора с различно ежедневие, навици, предпочитания, финансови възможности и умения да култивират дълготрайни и гъвкави здравословни навици за себе си и семействата си.
Дългата версия е, че Foodie Boulevard е моят път към хармонията. Това е моята философия за живот и търсене на щастие в малките детайли от всеки мой ден.
Това е една оживяла мечта, един онлайн и офлайн оазис за вдъхновение, чиято мисия е да помага на хора с различен личен път, предпочитания и възможности да култивират своята собствена хармония чрез нещо, което често масово пренебрегваме като досадна домакинска дейност – създаването на храна. И то не каква да е храна, а здравословна храна. Храна със смисъл – за тялото и душата. Храна с история и мисия. Храна, която носи удоволствие на всички сетива. Щастлива храна с характер.
А търсенето на хармонията се случва покрай създаването на храната, защото всъщност този процес за мен е един от онези процеси, които позволяват на човек да постигне най-интимна връзка със себе си, материализирайки вдъхновението си и претворявайки го в нещо физически измеримо.
Обичам да казвам, че храната не е ядене, а кулинарията не е готвене. Защото храната не е просто нещо, което изяждаш. Храната е нещо, което преживяваш.
Не мога да посоча конкретен момент, в който пълната кариерна промяна се случи при мен, защото всъщност аз не вярвам точно в това измерение на личната си метаморфоза. Всъщност, при мен промяната беше по-скоро от кариера към призвание.
След множество турбулентни преживявания и вътрешни дилеми, след тотално объркване на моралния ми компас и неколкократна загуба на почва под краката, след лутане между чуждите възприятия и нагласи коя трябва да бъда аз и вътрешното ми усещане за това коя всъщност искам да бъде аз, промяната се случи. Но тя не дойде лесно. Тя рядко идва лесно. Особено, когато цялата логика и разум на света ти крещят „Недей!“.
Всъщност, най-истинското изпитание за това дали решението ми е правилно беше доколко логиката, необходимостта от стабилност и усещането за контрол ще надделеят над една „гола“ интуиция и над усещането, че съм на прав път, без значение, че едва правя първата плаха крачка по него.
Изобщо не вярвах, че съм човек, който би избрал да зареже стабилна, цъфтяща корпоративна кариера с феноменални перспективи за развитие и би скочил в нещо на практика несъществуващо според ничия длъжностна характеристика, но се оказах точно този човек. И скочих. И този скок беше най-трудното нещо, което някога съм преживявала.
Кое беше по-силно от страха, от несигурността, от неизвестността на бъдещето, така че да си кажеш „Скачам!” в работата на свободна практика?
Най-трудното беше да избера да бъда себе си. За да избереш себе си, трябва да имаш много дълбока вяра в смисъла на скока. Защото смисълът често не идва след месец или дори година. Смисълът може дори да не дойде в твоето време.
Това е разликата между хората – едни имат нужда от крайна цел, към която да се стремят, от нещо, до което със сигурност знаят, че могат да достигнат.
Други имат нужда от мисия. От нещо, което осмисля генерално пътя им. От нещо, чиито резултати често не са видими с просто окои и невинаги са колиествено измерими.
Но това, което беше по-силно от всичко, което ми крещеше „Остани“, беше усещането, че аз съм мисионер по душа. Изпълняването на цели не ми носи никакво удовлетворение. А това, на което бях посветила живота си в онзи момент, беше нещо, което имаше обозрима крайна цел. Аз имах нужда от мисия.
През годините направих всичко „както трябваше“, както обществото ни учеше, че правят „успешните“ хора.
Завърших гимназия с отличен успех. Висшето си образование придобих в изключително елитна институция, всяко лято ходех на бригада в Щатите, за да успявам да изкарам сумата, за да платя следващата си учебна година. Макар и на родна земя, завърших американски университет с две специалности – успоредно и за един семестър по-малко от нормалното, за да си спестя поне част от солидната сума, която образованието ми струваше.
Намерих си работа само месец, след като завърших – във френска фирма с перспективи за развитие и възможности за пътуване. От родния Плевен дойдох да живея в София. Сама, на квартира, без да познавам почти никого, без социален живот, без нищо. Но пък се развивах бързо, доказвах се отвъд това, което се очакваше от мен, бях проактивна, смела, жонглираща с всякакви инициативи. След като спрях да изпитвам каквото и да е удовлетворение от първата си работа, направих смел преход към един кариерен път, който беше безкрайно далеч от моята душевност в сфера, която беше безкрайно далеч от моята експертиза. И там започнах да жъна успехи. Под влияние на страхотно менторство и всякакви пъстри възможности за развитие, аз успях да тръгна нагоре по кариерната стълбица доста по-рано от свои връстници и ставах все по-добра в работа, която…всъщност ме задушаваше. И се ужасявах дори да си помисля да си го призная пред себе си.
Прекарах около две години и половина, в които се чувствах много добре кариерно, но напълно самотна. Често имах дни, в които не си казвах и дума с никого. Гледайки назад осъзнавам, че нещата, които ми носеха удовлетворение, бяха възможностите за участие и ръководене на проекти и инициативи, които нямаха нищо общо с ежедневните ми задължения. Но аз бях станала много добра. В нещо, което започвах да мразя. А работех за хора, които уважавах безумно много – влюбени в това, което правеха, отдадени на екипите си, способни да разгърнат потенциала на даден човек отвъд това, което той си е мислел, че може да постигне. Направиха го и с мен! Помогнаха ми да узрея за мисълта, че нищо не е твърде страшно, за да поискам да се справя с него. И успявах. И същевременно усещането за вътрешно разкъсване ставаше все по-нетърпимо. Самата мисъл, че тази прекрасна възможност, която имам, ме прави нещастна, ме смазваше.
Не можех и да си помисля как бих могла да кажа на целия свят….че дефиницията за успешен млад човек не съвпада с моята дефиниция за щастлив млад човек. Защото бях нещастна. И го маскирах по толкова умел начин, че дълго успявах да заблудя сама себе си. Докато тялото ми не започна да ми крещи по всякакви начини, че е време за промяна. Спешна. Генерална. Драстична.
Кои въпроси е добре да си зададат дамите, които обмислят да станат фрилансъри. Какво ще имат със сигурност, ако се решат? А какво ще загубят?
Единственото сигурно нещо, което идва редом с такава промяна, е несигурността. Клише е, но не е случайно.
Избирайки да „работиш“ за себе си, ти взимаш едновременно най-освобождаващото и удовлетворяващо решение в професионалния си път, но и най-страшното, най-отговорното и най-парализиращото заради първоначалните неясноти и хаос.
С едно такова решение идва гъвкавост, идват възможности за моделиране на ежедневието и разпределение на времето така, че да можеш да жонглираш успешно с всички свои житейски роли, идва осъзнаването, че държиш своя свят в ръцете си и колкото и да е страшно, имаш рядката възможност да бъдеш архитект на своя живот.
Излишно е да споменавам, че губиш стабилността на фиксираното (уж) работно време, на превеждането на заплатата на едно и също число всеки месец, на социалните придобивки, на спонсорираните пътувания, на инвестициите в професионалното ти развитие за чужда сметка…изобщо на всички онези елементи и фактори, които правят работата за някого привлекателна.
Но загуба категорично не е терминът, който бих употребила аз. Бих казала, че едно такова решение е просто преход от една ера към друга. Това е като известно време да си карал велосипед с помощни колела и да си свикнал да разчиташ на тях. Докато не ги махнеш, няма как реално да знаеш дали си се научил да караш добре и можеш ли да се справяш сам. Махайки ги, ти не ги губиш, просто се лишаваш от едно улеснение, от което на практика не знаеш дали имаш нужда или по-скоро облягайки се на него, ти ставаш мързелив и не реализираш пълния си потенциал да се наслаждаваш на това занимание на максимум.
Въпросите, които си задаваш на прага на такова решение, са безброй. И с всеки следващ изниква нов. Често по-объркващ и от предния.
Струва ли си винаги е първият.
Мога ли да се справя?
Ще ме осъдят ли близките ми?
Ами ако се проваля?
Какво ще си кажат хората?
Всъщност, всичко това са разклащащи и разколебаващи въпроси, на които човек всъщност няма как да открие категорични отговори.
Най-важните въпроси, които си зададох аз, бяха два:
Способна ли съм да си препрограмирам съзнанието така, че от тук нататък да спра да възприемам разочарованията по пътя си като грешки и провали, а да започна да приемам всяко от тях като научен урок и повод да усъвършенствам нещо – в себе си, в подхода си, във философията и стратегията си?
Способна ли съм да бъда гъвкава и винаги да оставям място и за чуждата истина, без да ставам дефанзивна и без да позволявам на егото си да ме лишава от знания и умения, които може да не са били в синхрон с досегашните ми убеждения, но имат потенциала да ми помогнат по пътя ми напред, научавайки ме да разбирам гледната точка и на онези, които са несъгласни с мен и така превръщайки ги във своя потенциална аудитория?
Отговорите и на двата въпроса бяха Да.
Разкажи на за един-два момента от пътя ти в настоящото поприще, когато ти е било много трудно, и кое ти е помогнало да продължиш напред?
Ако си плах и несигурен човек, който, макар и не до там осъзнато, цял живот е имал нужда от чуждото одобрение, за да знае, че се справя „добре“ и е на „прав път“ (кой изобщо дефинира тези неща?!), най-сериозното изпитание е да се абстрахираш от неразбирането и неодобрението на околните.
Винаги има критици, скептици, хейтъри и всякакви хора, които ще те осъдят, защото не могат да видят твоята реалност през твоята призма. И това е съвсем нормално.
Какво ми помогна?
Спрях да се опитвам да ги убедя защо за себе си съм права. Те никога няма да ми повярват, а аз ще съм изхабила страшно много време, нерви и енергия по една загубена кауза.
Започнах просто да оставям резултатите от това, което правя, да говорят сами за себе си. А за това ти трябва търпение и сериозно дебелокожие, което идва след много изплакани сълзи, много тихи псувни, много моменти на обезверяване и усещане за безсилие.
Когато решиш да скочиш и да се посветиш на нещо свое, което градиш от нулата и което на практика ти сам дефинираш, ситуацията е отвъд предизвикателна.
Когато правиш „нещо“, което всъщност не съществува според чуждите възприятия, постоянно се появяват хора, често дори твои близки, които омаловажават смисъла и ролята на това нещо. За да бъде ситуацията още по-предизвикателна, редовно има моменти, в които всякакви хора макар и неволно поставят под въпрос защо се занимаваш с нещо, което дори сам не знаеш къде ще те отведе.
В началото на моя път имах такива моменти постоянно. Дори и днес аз не мога да вместя в 1 термин или дори 1 изречение какво съм аз и какво правя.
Аз съм кулинарен блогър, създавам рецепти, правя снимки, провеждам работилници…. и какво от това? Какво изобщо значат всички тези неща?
Всъщност с времето осъзнах, че на практика няма нужда да обяснявам на никого какво съм. По-важното – както за мен, така и за околните, е защо правя това, което правя и каква е фундаменталната цел и истинската мисия на всичко, което правя. А тя е откриването на пътя към личната хармония.
Аз видях как нещо, което контролираше живота ми и обсебваше ежедневието ми близо десетилетие – храната, се превърна от мой враг в мой приятел. Защото й дадох шанс да излезе от масовата дефиниция и избрах да й придам свое значение.
Превърнах храната в свое изкуство, в терапевтично преживяване, чрез което разказвам истории, играя с емоции, събуждам спомени, помагам на хората да си създават обединяващи преживявания.
Но иначе съм просто един човек, който готви, снима и философства онлайн и офлайн…
И двете описания са верни, точно както чашата е едновременно наполовина пълна или наполовина празна – това как я виждаш ти зависи от генералната ти нагласа към живота и от това дали избираш да виждаш нещата в кутийки или си способен да си представиш колко могат да пораснат ако просто повярваш в потенциала им и се осмелиш да помечтаеш.
Аз съм безумно щастлива, че човекът до мен и моето семейство ме подкрепят безрезервно. Дори да не разбират напълно това, което правя, те разбират мен и вярват в мен. Това е безценно.
А кое е това, с което се гордееш най-много в момента, и защо го оценяваш толкова високо?
Гордея се, че осъзнах, че светът не е черно-бял и рядко има само една валидна гледна точка.
Гордея се, че вече мога да видя и чуждата истина, макар тя да е различна от моята.
Гордея се, че се научих да приемам скептиците и критиците като учители. Не говоря за хората, които откровено искат да ме наранят. Говоря за онези, които са несъгласни с това, което правя или с начина, по който го правя, защото имат своя истина за същото нещо, която работи за тях. Вече избирам да погледна на критиките им с любопитство и желание да разбера дали пък тяхната истина няма място някъде при моята и по този начин бих могла да оптимизирам контекста на всеки човек, независимо от личната му история, личните му цели, възможности и среда.
Знаеш, че аз помагам на хората да градят и развиват своя личен бранд като са автентични, познават себе си и показват каква стойност могат да носят. Как разбираш ти личния брандинг и с какво искаш да асоциират твоето име?
Видимо е, че съм много бъбрива, говоря много бързо, много съм енергична, на моменти полярна, често експлозивна, адски емоционална, плача често, имам много несигурности, винаги съм страдала от някакво самонасадено усещане за недостатъчност….все неща, от които се срамувах и криех години наред. Знам как изглежда „опаковката“ ми – цялата тази енергия, тази постоянна усмивка – изглеждам адски самоуверена, адски здраво стъпила на земята. Не съм. Аз съм все така ранима, все така уязвима, все така трепереща и несигурна, просто вече не се страхувам да си го призная.
Заради всички тези несигурности, през целия си живот до преди няколко години аз системно пропусках възможности, за които не смятах, че съм достатъчно добра – както в професионален, така и в личен план.
Но всичко се промени, когато се изморих да се срамувам и да крия всички онези неща, които не харесвах у себе си и просто започнах да ги празнувам.
Спрях да се опитвам да попълвам чужди кутийки, да попадам в чужди дефиниции, да се стремя да приличам на нещо или на някого и съответно да се разочаровам, защото никога не успявах… започнах системно да избирам да бъда себе си – с несигурностите и слабите си места, с всички свои недостатъци и факторите, които през годините всячески се опитвах да скрия от света. Просто започнах да показвам на себе си и на околните, че каквото и да постигам, аз не го постигам въпреки своите недостатъци, а заради тях.
Искам името ми да се асоциира с окриляване, с вдъхновение, с доказателство, че всеки носи в себе си малка магия, която се крие именно в нещата, които е бил научен да потиска, защото не попадат в някаква рамка, в някакъв калъп.
Искам името ми да е асоциация за това, че странностите ни са най-красивите наши черти, защото те ни правят уникални и ни позволяват да рисуваме свят, който другите не виждат. Моят най-почетен дегустатор е далтонист, аз пък никога не съм имала обоняние. Нашите светове са толкова различни от тези на „нормалните“ хора, но е прекрасно! Той е „моят нос“, аз съм неговия „детектор за цветове“. Аз съм неговата недъхавка, той е моят безцветко. И обожаваме това!
Какви са настоящите ти проекти и бъдещите ти планове, какво да очакваме от теб в близко бъдеще?
Потенциалът за развитие на моята мисия е плашещо широк и измеренията, в които идеите ми се простират, са наистина много.
Със сигурност знам, че пътят към личната хармония е съвкупност от няколко основни елемента, които освен храната включват движението и самопознанието. Вярвам, че във времето пъзелът ще започне да се подрежда все по-ясно, но внимавам да не се вкарвам в рамки, които да лишат този смел път, по който съм поела, от потенциал, който дори още не виждам в него.
В момента уча дистанционно програма по Психология на храненето, защото с времето осъзнах, че психологията е нещо, което ми е страшно интересно и вярвам, че има място в призванието ми.
В момента работя върху първата си книга, която се очаква да излезе през началото на 2018, а почти успоредно с нея очаквам да стартират и няколко пилотни проекта, които ще позволят на всеки да се докосне още по-интензивно до моята философия за храната и не само.
Какво би казала на жените, които обмислят пълна кариерна промяна, но по някаква причина не смеят да направят първата крачка?
Човек никога не е готов за този момент. Никога.
Имах грандиозни планове как ще забременея, ще изляза по майчинство и евентуално тогава хобито ми може и да се превърне в призвание. Истината е, че най-лошата услуга, която човек може да си направи, е да планира всичко до последния детайл, но да не помисли какво би се случило ако този план не се реализира.
Най-добрият съвет: направете хаоса свой приятел.
Несигурностите, нестабилностите, постоянните промени и турбуленциите, усещането за неяснота и неизвестността мога да бъдат много страшни, но могат да бъдат и истински вълнуващи!
В момента съм ужасена и същевременно никога не съм се чувствала по-жива, по-осмислена, по-на прав път!
А пътят напред е толкова очарователен, защото макар да ни изправя пред изпитания, той ни помага да опознаем себе си на много интимно ниво – там, където душевният ни компас и усещането за призвание са много по-силни от всички гласове на обществото, които системно ни повтарят, че трябва да бъдем нещо конкретно. Там разбираме, че можем да бъдем точно това, което сами решим. А тогава наистина няма нищо невъзможно.
За контакт със Софи:
консултант по професионално развитие, промяна и личен брандинг