В ежемесечната ми рубрика Пълна кариерна промяна ти представям дами, които са направили сериозен завой в кариерен план и са сменили професията си, или са започнали да работят за себе си.
През юли 2016-а ти представям актрисата Лидия Кулекова, която разказва за себе си открито, емоционално и без грим.
За първи път видях Лидия на едно обучение – когато тя влезе в стаята, сякаш изгря слънце, и дори и водещият не пропусна да отбележи, че е много усмихната и лъчезарна.
Представи ни се като актриса и аз не се учудих – излъчваше красота, класа и одухотвореност.
С времето станахме приятелки, а да не говорим на колко нейни познати и приятелки ме е препоръчвала, без да знае какво точно правя. 🙂
С радост ти представям Лидия Кулекова, красива жена, майка, актриса и истински човек!
Как се случи пълната кариерна промяна при теб ? Кое те накара да се замислиш за промяна?
Като по-млада обичах да чета афоризми и сентенции, и си спомням, че ме беше впечатлила много следната: „Най-постоянното нещо в живота е промяната“.
В съзвучие с мен е, защото винаги съм търсела различното, другото си лице, смяната, бягството от скуката. Еднообразието, седенето на едно място ме изчерпва, идва момент, в който нито има какво повече да дам, нито какво повече да взема. Това е мигът, в който знам, че „звънва“ звънчето на промяната, за да предизвести следващите ми действия и да ме подготви.
С мен се случи точно така: занимавах се с неща, далечни от сценичните изкуства. Изучавах журналистика, реторика, работех с деца – неща различни като обвивка, но не толкова далечни от изкуството като съдържание. Кое ме замисли ли? Най-вероятно чувството за една празнота и за нещо несвършено в миналото- като дете исках да се занимавам с театър и може би в този момент, когато бях на 27 години (възраст доста напреднала, за да започнеш изяви на сцената) реших, че сега или никога трябва да пробвам, и дори нищо да не стане, поне да знам, че съм опитала!
Първата крачка е най-трудната за преодоляване, а именно предразсъдъците на другите: „ама ти сега къде ще ходиш да сменяш професията си“, „това е лудост“, „стара си вече за това“ и т.н.
Аз затова не казах на никого, а направо действах. Често правя така- не е от суеверие и страх, че като си кажа, ще се провали планът, а просто да не размивам енергията си като слушам чуждите мнения. Кандидатствах в НАТФИЗ без да съм се готвила при никого, събрах кураж едва петнадесет дни преди приемните изпити, което е абсурдно – за толкова малко време нито можеш да намериш материали, нито да ги научиш наизуст, нито да ги изработиш. Беше август месец, библиотеките затворени, няма откъде да търся монолози, басни, стихотворения… добре че имаме Интернет в днешно време, той ме спаси. През деня работих, нощно време учих и „репетирах“ текстовете на ум. Не се прави така. 🙂
На изпитите после видях как всички бяха подготвени от професори от Академията или от ръководители на школи, дълго време, с изпипани материали, изпипани импровизации, с музика за акомпанимент на песните си, с подкрепа. А аз – нищо. Когато излизах на сцената пред комисията, цялата треперех, защото нямах никакъв опит, беше ме едновременно страх и срам. Дори не мислех какво правя, не чувах, само си повтарях „дано не ми поискат прозата“, защото не я бях наизустила добре, а на сцената не ти ли е напълно запаметен текста, от вълнението блокираш и го забравяш. Сричах като първолак, декламирах като полуидиот. Седях там и си давах сметка как се излагам, беше много трудно за мен, вътрешно се отделях от тялото си и исках да избягам.
В доста моменти съжалявах. Излизането от зоната на комфорта може да бъде адски болезнено. Но в мен едно моторче ме тикаше напред и сякаш казваше: „Отивай да видиш защо те е толкова страх! Само така ще преодолееш страховете си! Конфронтирай ги, изправи се пред тях! Намери си Силата.“
Радвам се, че го направих. Не заради изкуството. Заради мен си. Извървях много дълъг път, криволичещ и трънлив. Много уроци научих и сега имам друго себеусещане и самочувствие. Не се сравнявам с другите. Научих се да се сравнявам само със себе си – днешната Лиди с вчерашната Лиди. Доволна съм от резултата – положените усилия винаги си заслужават!
Кое беше по-силно от страха, от несигурността, от неизвестността на бъдещето, така че да си кажеш „Скачам!”?
По-силна от страха е само лудостта. Започнем ли да мислим много-много, ще се откажем, и никога няма да скочим. Разковничето е да действаш. Точно в момента на действието няма мисъл, има само инстинкт. А той е по-силен, защото крие истината за нас, за нашия си живот, за мисията ни тук. Някъде вътре в нас, ние най-добре знаем за какво сме дошли на земята . Скрили сме го това познание, затворили сме го и после се чудим защо сме нещастни. Защо не сме на правилния път. Защо се лутаме…
И така – в този момент аз направих връзката със себе си, насаме, на тихо, чух се какво съм искала цял живот и си обещах да го постигна, за мен, само за мен, за моето лично щастие. Дала съм си обещание да не правя нищо за другите и вече да не се съобразявам с чуждото мнение, с това „какво ще кажат хората“. Хората не знаят по-добре за теб от теб самия. Хората осъждат лесно, хората критикуват, поне някои.
Ако великите гении слушаха хората никога нямаше да имаме прогрес и еволюция.
Разкажи ни за един момент, откакто се занимаваш с актьорство, когато ти е било много трудно, и кое ти е помогнало да продължиш напред?
Много трудни моменти имах. Мигове, в които загубих вярата в човека, в изкуството, в добротата. Аз съм доста наивна като цяло, като дете. 🙂 Вярвах, че не може в изкуството да има лоши неща, че там всичко е свято и чисто. И изведнъж се сблъсках с Егото, с лицемерието, с чуждите комплекси и жестокостта, и начина им на избиване. Със завистта, със злобата. Рухнах. И психически, и емоционално, и физически. Не можех да повярвам на предателството, на чуждата агресия. Чувствах се оголена, без защитни сили, безпътна и невиждаща смисъл да се занимавам с това. В четвърти курс малко преди дипломиране напуснах академията. Продължих напред благодарение на Любовта на човека до мен. Благодарение на неговата подкрепа, на вярата му. Тогава разбрах, че нищо не съм загубила, а само съм спечелила! Защото в този труден момент осъзнах, че най-ценното го имам- любовта, опората! Само любовта може да ти даде криле, или да заздрави вече счупените, и да полетиш отново. Познавам много хора, които се захранват от злобата и тя ги движи напред. Не стигат далече. Не е там истината. Цъ.
Когато ти се затвори една врата, се отваря порта, казват старите хора. И са прави. На мен ми се отвори вратата към много театрални, кино и музикални проекти в момента, в който отидох да се дипломирам при Цветана Манева. Отприщиха се много енергии, снимах, играх, пях . . .и забременях! 🙂 Какво по-хубаво!
С какво би искала да те асоциират хората като лични и професионални качества? Какво правиш, за да се случи това, как развиваш и личния си бранд, и теб самата?
Бих искала, когато ме видят или чуят за мен, да получават прилив на сила. Бих искала да си казват: „Щом тя е успяла да се справи, значи мога и аз.“ И това да им е отправна точка. Да, това бих искала да съм Отправна точка. 🙂 Ако видя млад човек, който да речем иска да стане актьор, но има сериозни говорни дефекти, да му кажа „Работи върху тях, намери логопед, действай, няма нищо непреодолимо, само следвай целта си, не се оставяй да те разколебаят!“. Аз като дете не можех да казвам половината съгласни! В личен и професионален план съм отдадена, изпипвам детайлите, обичам да давам още и още, да правя нещата красиви.
Смея се, защото от личен брандинг нищо не разбирам, много съм далече изобщо от всичките тези модерни корпоративни термини на новото време, в което живеем. Ще направим една сесия с теб, за да ми обясниш. 🙂 Без етикет съм, без бранд, аз съм един летящ и усмихващ се човек. Всеки ден правя нещо, за да се развивам, усъвършенствам се постоянно.
Разкажи ни как разбираш, че вървиш по своя път?
Пак ще кажа за интуицията. За любовта. Банално е, много олдфешън, но това е. Ако си обичаш работата, ако я правиш с удоволствие, значи си е твойто нещо! Ако обаче го правиш насила, или за да се докажеш, от его и злоба, това само ще те разяде. Не правете нещо, за да се докажете пред някой. Правете всичко само и единствено за себе си.
А как успяваш да смогваш с професионалните ангажименти, грижата за малката ти дъщеричка, вниманието към мъжа до теб, и личното време за теб самата?
Слава Богу имаме едно прекрасно дете, което не създава грижи, това е много важно. Защото наистина най-важното е здравето. Имаме ли го него, имаме и време за другите неща в живота. Гледаме малката по принципите на привързанот
о родителство – тя е свободна, боса, усмихната, мърлява и . . . безкрайно щастлива! 🙂
И пак ще благодаря на мъжа до мен, който ме подкрепя и помага – затваря си очите за мръсните чинии в мивката, защото знае, че сега имам по-важна работа. Всяка една майка, преминала следродилния период знае какво означава да седиш вкъщи омърлушена, рошава, с неизмити зъби, космясали крака, по пижама. И в това няма нищо секси, нали? Но ето го моментът, в който разбираш, че човекът до теб е твоят човек – той те приема и обича дори такава! Търпение, уважение и приятелство – като ги има тези неща в една къща, всичко се нарежда. Гледайте в една посока, трудните моменти отминават…
Какви са плановете ти до края на годината, какво да очакват хората от теб?
Сега ще се фокусирам малко повече върху театралната и музикалната работа, имам идеи за концерти. Работа. Търсене. Борба. Не е лесно. Но е чудесно!
Какво би казала на жените, които обмислят пълна кариерна промяна, но по някаква причина не смеят да направят първата крачка?
Вглъбете се. Медитирайте. Седнете и напишете какво сте искали като деца. Свържете се с детето в себе си. Попитайте се това ли е всъщност каквото иска Вашият Аз. Не гласът на майка Ви, баба Ви или някой друг, който Ви казва какви да бъдете и какви „да станете“. Оставете този глас, вслушайте се в своя.
„Никога няма да прекосиш океана, ако нямаш куража да се откъснеш от брега“ казва Христофор Колумб. Вие въртите руля на собствения си живот. Вие избирате накъде да дадете пълен напред. На добър час и попътен вятър!
Можеш да се свържеш с Лидия на l_kulekova@yahoo.com или да разгледаш портфолиото й на http://www.lidiakulekova.com/.