Това не е поредната статия за лятната почивка и как да разбереш как точно да си почиваш (не че нямам и такава в блога си), макар че поводът да я напиша е точно пътуване в началото на юли, което чаках повече от половин година.
Представи си, че си купуваш билети за концерта на любимата банда, но не в собствения ти град, защото този път той не е в списъка на турнето им, а в един мнооого по-далечен град, който по някакви незнайни причини те привлича от дълго време насам – Лисабон.
Представи си, че планираш не два или три, а цели осем дни, в които да разгледаш града, да отидеш и до океана, да чуеш любимата банда, разбира се. Само с любимия ти човек, като детето и кучето ще бъдат в добре познати и грижовни ръце.
Пълен разкош, нали?
Да, ама не. Или поне се оказва, че си неспособен да се насладиш на най-сладкото, а именно, очакването. В деня, в който детето и кучето са предадени в онези грижовни ръце, багажът е стегнат, а лаптопът, прибран в шкафа докато се завърнеш, аз, защото това е моето лично изживяване, от преди по-малко от месец, бях неспособна да се радвам.
Защото изпитвах вина.
Че оставям детето и кучето (на които си им е съвсем добре, ама наистина, пробвано е).
Че оставям работа, която е за целия китайски народ (все едно мога да напиша книгата си за тези осем дни, а клиентите ми не могат да почакат, докато отсъствам).
Че натоварвам мъжа ми да пътува до място, за което не мечтае, като тайничко просто му се иска да остане сам и да се наспи (защото ми го е казвал… а се оказа, че можем да се наспим дори и в Лисабон, без да ни пука, че няма да видим някоя забележителност).
Че… да продължавам ли?
Всъщност, тази неспособност да се радвам като малко дете на мечта, която осъществявах, ме накара да се замисля дали изобщо си позволявам да си почивам пълноценно.
Няколко седмици преди тази случка, по някое време през юни, се усетих, че не съм почивала както трябва, от много дълго време. Не броим съботата и неделята със семейството или ходенето по магазините. Това, никой няма да се учуди, много често е не точно… почивка.
Осъзнах, че много пъти съм пренебрегвала сигналите на тялото ми, което е казвало: „Искам да си полегна и да не правя нищо.“ Защото трябва да направя вечеря или имам да пиша статия. Като че ли някой ми опрял пистолет в челото (вярвайте ми, никой не е ).
Осъзнах, че цялата вселена би била съвсем наред, ако изчезна за няколко часа, ако си полегна или ако отложа част от днешната работа за утре. Но умът ми не ми позволяваше да повярвам, че е така. Вместо това, ми изпращаше силно чувство на вина.
Слава Богу, докато бях на почивката много успешно заглушавах гласа му и се изкефих на случващото се, но въпросът с вината си остана.
Защото осъзнах, че си мисля точно това: „Когато си давам време да почивам, съм лоша. Не служа на другите, мързелива и себична съм.“
Да, явно някъде дълбоко в мен тази плоча се е въртяла безспирно.
Всъщност, когато съм си давала моменти на отдих, моменти само за мен, никога не съм можела да им се насладя на макс. И съм се чудила защо е така.
Явно заради вината. Явно въпреки, че с годините все повече осъзнавам, че аз съм №1 в моя живот, че давайки на себе си, ще съм по-полезна на другите, все още не успявам съвсем да си повярвам, че това е точно така.
И съм решена от тук нататък да си почивам без вина – всеки ден, поне за малко, някои дни и по повече (особено, след като съм имала седмица пълна със срещи, семинари и създаване на съдържание за блога ми), както и по време на пътувания и бягство от рутината, колкото и редки да са те.
И, понеже обичам да споделям с теб какво се върти в главата ми, и до какви изводи стигам, ето какво ти предлагам: нека първо видим какво всъщност представлява вината.
Като цяло, това е гузно и обезсърчаващо чувство, за това какво е било (какво си направил или не си направил, какво си казал или не си казал, и т.н.) или за това какво ще бъде (ако направиш или не направиш нещо, ако кажеш или не кажеш нещо, и т. н.).
За когато и да се отнася, вината прави нещо, което е повече от ужасно, както Уейн Дайър казва – демобилизира ни в настоящето, лишава ни от способността да сме пълноценни и щастливи тук и сега, буквално ни ограбва от това да изживеем пълноценно настоящия момент. И това е една от емоциите, която, когато присъства в съзнанието ни по-дълго време, води до стрес и неудовлетвореност.
Звучи отвратително, а още по-отвратително е, че сами си я подхранваме, като, разбира се, за подсилването й може да се ‚грижат‘ и обществото, близките ни хора, тези, с които работим, осъзнато или пък не.
И тук не говорим само за вината от това да си почиваме… нали става ясно.
Но нека, все пак, се придържаме към темата. 🙂
Ето 5 неща, които биха помогнали за това да се освободим от вината или поне да намалим нейната сила, и да си почиваме истински, и редовно.
- Осъзнаването, че я изпитваме и че това е нормално
Изключително важно е да разпознаваме и назоваваме емоциите, които изпитваме, били те страх, вина, безпокойство или други. И да си позволим да ги изпитваме, а не да смятаме, че сме някакви странни хора, изключение от другите, които не е нормално да изпитват негативни емоции. Преодоляването им или още по-хубавото – трансформирането на негативните емоции с позитивни ще се случи не като ги заметем под килима, а като ги назовем, като сме наясно при какви ситуации се провокират, като сме наясно какви щети нанасят тук и сега и като знаем в каква посока искаме да ги трансформираме.
- Работа с психолог/ терапевт/ коуч
Понякога просто не можем да се справим сами. Понякога нашето поведение тук и сега е провокирано от модели на мислене, които сме градили с години, осъзнато или не. Понякога ни трябва специализирана помощ, за да намерим първоизточника на нашето поведение да отработим наслагвания, които имаме с години, да осъзнаем и трансформираме ограничаващи убеждения и т.н. Понякога можем да имаме огромното желание да променим нещо в нашето мислене или поведение и да се опитваме, но като теглим чертата да видим, че не е толкова лесно.
- Себерефлексия и договорки със себе си
Дали ще работим с друг или не, важно е да си създадем навика да регистрираме своите емоции и да правим уговорки с нас самите. Колкото и глупаво да звучи, ако до сега сме си казвали, че не е редно да почиваме, че е лошо да даваме време за себе си, че трябва да даваме на другите и да сме алтруисти, нека си кажем нещо различно. Че да даваме на другите означава първо да дадем на нас самите. Че почивката е толкова естествена, колкото и работата. Че да уважаваме нуждите на тялото ни да не прави нищо, означава, че се грижим за него, а не че сме мързеливи. Че да дадеш на себе си е също толкова важно о добро, колкото да дадеш на другите.
- Договорки с другите
Всичко е чудесно, но другите може да са свикнали да сме постоянно на разположение, особено близките ни хора. Може самите те дори и без да искат да ни вменяват чувство за вина, когато даваме на себе си, а не на тях. Може самите те да изпитват вина, когато си почиват, и да смятат, че и при другите трябва да е така.
Е, няма да е лесно. Ще трябва да се отстояваме, да се аргументираме или пък просто да обясним… че сме изморени. Че имаме нужда да изключим, че сме толкова скапани, че просто няма какво повече да им дадем, че ако искат да разчитат на нас, ще трябва да ни дадат време да презаредим. А понякога просто ще се наложи да си го вземем, без да искаме разрешение. Който иска – да се сърди, това е негов избор, а не наш.
- Действам въпреки вината
Решена съм, че моят фокус в близките няколко месеца ще бъде върху това да осъзнавам от къде идва вината в мен, какво я провокира, както и как да я намаля, а след време – трансформирам. Това не означава, че няма да си почивам, о, не. Всъщност, през почти целия август не смятам да работя с клиенти. Защото знам, че за да продължа да има давам, първо трябва да дам на себе си. И защото колкото и да обичам работата си, понякога да съм отдадена в нея е за сметка на мен самата, а аз съм №1 в моя живот!
Надявам се тази статия да ти е дала храна за размисъл и подтик за действие.
Ако познаваш и други хора, които имат нужда да я прочетат, моля сподели я с бутоните по-долу.
Пожелавам ти пълноценна почивка и истинско отпускане!
Лили Георгиева
консултант по кариерно развитие и личен брандинг
п.с. Разбра ли? Настолната книга за кариерна промяна „От любов към себе си“ е вече налична. 312 страници, изпълнени с работеща методология за кариерна промяна и 30 истински истории на български жени! 🙂
